Искърско велодефиле

Ако с отминаването на месец май парковете са ви отеснели и имате нужда от нещо повече от рутинното "от вкъщи до работа и обратно", повредата не е нито във вас, нито във вашия велосипед. Това е нещо като сезонна алергия на каращите колело, която измъчва и мен самия.

Тази година лечението започна с един маршрут, който за някои може би е тривиален, но за мен си остава крайно очарователен.

Става дума за Искърското дефиле – естественият напречен разрез на Старопланинската планинска верига, образуван от река Искър. Твърди се, че допреди прокарването на железопътното трасе в края на 19 в, тази местност е била почти непозната и незаселена. Благодарение на именно това трасе видях дефилето за първи път в живота си и оттогава все си търся най-различни поводи да посещавам една или друга част от него.

А поводи там въобще не липсват. В него има изключително много забележителности от природен или исторически характер като Лакатнишките скали, Ритлите, пещерата Темна дупка, водопадът "Скакля", до който се стига по Вазовата екопътека, манастирите "Успение Богородично" и "Седемте престола".

В конкретния случай идеята на нашата тричленна компания беше да отидем с влак до Мездра. Оттам следваше да подкараме велосипедите наобратно по автомобилния път за София, минавайки покрай Черепишкия манастир (споменат по-горе като "Успение Богородично") и стигайки до с. Елисейна или друго населено място, от което да хванем последния влак за столицата.

Колкото и странно да звучи, велосипедирането по автомобилен път е добра идея, защото целият останал терен около дефилето е толкова див и пресечен, че прави карането по него трудно до степен на невъзможност. Което в доста голяма степен пречи на водача да се наслаждава на природата наоколо, но пък за сметка на това може да му помогне да се изгуби. Всъщност движението по пътя далеч не е толкова натоварено, колкото някои биха си представили. Единственото съприкосновение с по-интензивен автомобилен трафик се случва в първоначалната отсечка по първокласен път №1 (международен Е-79). За щастие, по него не се кара повече от 5 км, след което на знака за Своге се завива надясно по второкласен път №16, който е далеч по-тих и живописен. Не след дълго преминахме през Ребърково – симпатично малко селце, което ни очарова с цветните градини и спокойствието си.

На около 5 км оттам е далеч по-известното и голямо село Лютиброд. Интересното му име се обяснява с това, че реката редовно вземала жертви от преминаващите през брода на това място (и оттам – опасен, лют брод). За него унгарският пътешественик и изследовател на българската история и култура Феликс Каниц пише "А тук природата е най-романтична". А тя е романтична, и още как. Особено по това време на годината, когато човек едва ли не може да подуши наситенозеления цвят навсякъде около себе. Край селото се намират и популярните варовикови образувания "Ритлите", които се извисяват като четири скални драперии с дължина между 200 и 400 метра на левия бряг на Искъра. Предполага се, че "Ритлите" са се образували преди около 120 милиона години, още докато тези територии са били покрити от море.

Следващата спирка е Черепишкият манастир, който се намира на около 3 километра от Лютиброд и е своеобразната черешка в тортата на нашия велопреход. Манастирът е основан по време на Втората българска държава, при управлението на цар Иван Шишман (1371-1393 г.). Смята се, че днешното си име храмът получава от белеещите се кости на загинали воини, останали след епична битка на цар Иван Шишман с османските нашественици. През вековете на османско владичество манастирът е неколкократно изгарян и разрушаван. В годините на национално Възраждане се превръща в просветно средище и в него са писани и преписвани книги, жития и евангелия. През 1797 г. манастирът става убежище на Софроний Врачански, а в периода 1872-1876 г. там се събират членове на Врачанския революционен комитет. Наблизо се намира местността "Рашов дол", където става последното сражение на част от Ботевата чета, начело с Георги Апостолов. Към комплекса е изградена костница, за която се говори, че пази мощите именно на загиналите по време на този бой четници.

На фона на цялата си кървава история, манастирът в днешно време е изключително спокойно, почти магическо място. В пътеписа си "В българска Швейцария" Алеко Константинов казва следното: "А хубав е наистина; Боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери..." И ние не бихме могли да добавим нито дума повече към това.

Продължихме към Елисейна през две чудесни малки селца със стръвните наименования Зверино и Злидол. Останалата част от пътя премина в някаква странна форма на медитация под съпровода на бръмчащите по асфалта велосипедни гуми. Онова състояние, в което изчистваш съзнанието си от всякакви мисли, сякаш в опит да освободиш пространство за всичко хубаво, през което минава погледът ти... Това беше най-дългата и най-неусетна отсечка от нашето велопътешествие. Равният, лишен от каквито и да било изкачвания и спускания път просто ни даде възможност да оставим краката си да въртят педалите на автопилот, докато попивахме всяка една гледка около себе си.

Елисейна беше мястото, където трябваше да решим дали да продължим нататък или да изчакаме последния влак за София на място. Оставаха около два часа, които, за съжаление, нямаше да ни позволят да посетим намиращия се на 10-тина километра оттам манастир "Седемте престола", нито осеновлашката ферма за щрауси, за която само сме чували, че сервира омлети от щраусови яйца.

За утеха решихме да навъртим още 4 километра до Левище, което е следващото село по пътя към София. С известна изненада установихме, че там има рафтинг база, на която не обърнахме заслуженото внимание, тъй като спешно трябваше да се доберем до гарата, за да проверим дали влакът спира на нея. За щастие спираше. За нещастие спираше за кратко и перонът беше по-къс от самата композиция, което ни принуди да тичаме през траверсите към последния вагон, защото това е мястото, където се возят велосипеди в случай, че влакът не разполага със специално отделение за целта. С помощта на няколко силово-акробатични съчетания успяхме да натоварим колелата на нетърпеливия да потегли влак.

От него се насладихме на останалата част от дефилето. Трийсетте километра педалиране постепенно започнаха да напомнят за себе си и някои от нас дори изпаднаха в заслужена блажена дрямка. По приблизителни сметки сме преодолели въпросното разстояние за малко по-малко от 5 часа, но имайте предвид, че поне 2 и половина от тях са прекарани в размотаване, снимане, прехласване, зяпане или комбинация от изброените.

Ако разполагате с велосипед, който сте карали активно поне 1 година, това пътешествие определено е за вас. Особено, ако единственото ви съприкосновение с Искърското дефиле е било опосредствано от железница или автомобил. Дори и да не сте големи почитатели на природата или пък на културно-историческите забележителности, погледнете на това като на спортно предизвикателство. Това важи с особена сила за тези, които до момента не са карали на по-дълги разстояния. Тренировката ви е гарантирана. А дотогава бихте могли да ни завидите за изживяването в галерията.