Всеки любител на планините помни с особено чувство прочутия хребет "Кончето", разположен в прелестната и сурова Пирин планина. Ако още не сте имали радостта да направите поход до въпросното място, трябва да знаете, че си заслужава да го направите, за да се надишате на чист въздух, да се нагледате на чудни гледки и да поставите краката и сетивата си пред едно ново предизвикателство.
Нашият преход започна от намиращата се над Банско хижа "Бъндерица" (1810 м надморска височина). До "Кончето" ни очакваше четиричасов път. Бях предупредена, че маршрутът е нелек, каменист, с голяма денивелация.
Първият половин час от трасето преминава с леко изкачване през приятна сенчеста горица. На излизане от нея се изпречва един по-вертикален скален откос, в основата на който лежат камъни – като живи, сякаш готови да се спуснат надолу. Зеленината става по-оскъдна, но грееща с ярък цвят. Останалата част от похода до целта преминава в духа на отвесността, каменистостта и прелива във всевъзможни тонове на зелената трева, покрила поляни, склонове и хребети. Гледките, които се изпречват по този път обаче, не са предмет на достойно описание – те трябва да бъдат видяни на живо!
Все пак не мога да не спомена обширните поляни, разположени в подножието на
върховете, очарователните цветя, надничащи любопитно между тревите и камъните, суровите сиви върхове, сочещи в небето, снега... Снегът, който стои като залепен в долната част на планинските конуси,
носещи вълнуващото име "Казаните". Това е местност, през която се преминава малко преди достигане на "Премката". Тя представлява тревиста седловина, от която пътят се разделя в две посоки – едната
води към "Кончето", а другата – към най-високия пирински връх "Вихрен". Забележителен е начинът, по който тази планина заплашва със страховитите сиви краски на хребетите си, за да очарова веднага
след това с нежните, но ясни тонове на езера и поляни, разположени в долините.
След "Премката" поехме по пътеката към "Кончето", заобикаляща върха "Кутело". Последният е едва шест метра по-нисък от Вихрен и се намира на югоизток от карстовия хребет, към който се бяхме устремили. Други се изкачиха през него, за да достигнат целта – това е вариант на маршрута, изпълнен с още повече адреналин.
Първите няколко метра от моята козя пътечка ме подмамиха към припкане... докато не стигнах до мястото, при което скалите почти премачкват малкото пътче и го превръщат в предизвикателство за въжеиграчите. Когато погледнах надолу, видях в ниското изумително красивата долина, пътят до която беше стремително бърз, безмилостно отвесен, приветливо скалист, свободно достъпен за хората, които винаги са мечтали да летят.
Преминаването по пътеката не е непостижимо – напротив. Хората могат и го правят –
някои по-бързо и уверено, други – по-бавно и внимателно. Височината и характерът на терена накараха лично мен да се долепя за скалите и да търся опората им възможно най-често.
В една от най-тесните части на Кончето са поставени железни пръти и въжета, които улесняват преминаването, но на места разположението им е такова, че е по-удобно и сигурно човек да не се "провисва" на тях, а да се придържа към скалите. Когато въжетата и прътите свършат, може да се поспре за един обширен поглед към картината долу – синьо-зелена прегръдка на призоваваща към спокойствие низина.
След този участък започва нова романтична тясна част от пътя, която стига до заслон "Кончето" (2760 м). Там е и краят на този необикновен поход, освен ако не решите да се спуснете до хижа "Яворов" (1740 м), която се намира на 4-5 часа път. Цялото пътешествие по хребета продължава около час.
Глава в облаците. Така мога да опиша "язденето" на това природно чудо. През целия път тази глава беше изпълнена с едно непознато за мен налягане, преплетено с вълнение, страх, радост от приключението и възхита пред уникалната природа на Пирин планина. Жадувам да се върна там. Защото катеренето по "Кончето" е сред онези щастливи случки, които ни карат да се усещаме наистина живи.
Каня ви да го съпреживеете с мен в галерията:)
Добави коментар