Знам, че изпитвате трудности да си спомните първите години от пребиваването си на този хубав свят и, че не знаете защо е така. Колкото и да е странно, умните учени също не знаят. Доколкото успях да се информирам от широкия бял интернет, понастоящем съществуват 4 основни хипотези по темата за т.нар. детска амнезия:
Недоразвит мозък. Колкото и обидно да звучи, бебешките мозъци не са напълно развити. Това кара някои невроучени да смятат, че са и неспособни да съхраняват дългосрочни спомени. Всъщност, един от компонентите, свързани с формирането на спомените – хипокампусът, се развива почти изцяло до навършването на 1 година.
За сметка на това префронталният кортекс не достига зрялост до края на тийнейджърството. Невролозите са на мнение, че именно този регион ни помага да пазим епизодични спомени за неща, които са ни се случвали. Идеята е, че преди той да успее да се развие поне частично, ние можем да придобиваме умения и да разпознаваме предмети, но не бихме могли да записваме свързани сцени в паметта си.
Оскъден език. Това е хипотеза, присъща за психологията. Нейните поддръжници твърдят, че бебетата не могат да обвържат спомените си в лингвистични рамки и затова тези кадри остават дезорганизирани в главата ни. Разбира се, езикът драстично променя начина, по който схващаме света около себе си. Първоначално със сигурност сме боравили със съвсем различни понятия за предмети, чиито "истински имена" впоследствие сме научили и възприели като актуални. Напълно възможно е нашите предвербални дни да са далеч по-смътни, понеже цялата ни схема за светоусещане е била коренно различна.
Езикът може да няма нищо общо с формирането на спомените, но има много голямо отношение към тяхното преговаряне – на глас и наум. И аз не съм съвсем сигурен, че помня как Митко се напика в гащите, когато щяха да ни бият инжекции в детската градина, но това, че му го споменавахме дълги години след това, определено е дало своето отражение. Ако същата случка се беше случила в яслата обаче, със сигурност нямаше да знам за нея, тъй като не бих могъл да я вербализирам и да я натяквам на потърпевшия до побъркване.
Липса на себеусещане. Някои психолози смятат, че децата трябва да развият чувство за себе си, преди да могат да формират спомени за нещата, които са им се случили (известни още като автобиографични спомени). Бебетата, които все още не разбират личността си, биха изпитвали трудности в подбирането на факти и събития, имащи персонално отношение към тях.
inm.comТази хипотеза се потвърждава от няколко експеримента, най-показателният от които може би е
направеният от психолога Марк Хоу. Той проверява способността на група деца да разпознават отражението си в огледалото. След това им дава да си играят с плюшена играчка, която впоследствие трябва
да бъде оставена от тях в чекмедже на съхранение. Две седмици по-късно децата отново са в лабораторията, но само тези от тях, които са се разпознали, си спомнят къде са оставили играчката.
Промяна в контекста. Други психолози пък са на мнение, че детският ум няма проблем с изграждането на спомени, но просто не може да ги "извика" след години. Тоест, възможно е да забравяме епизоди от детството си, тъй като вече се намираме извън контекста, който може да отключи въпросните спомени. Съгласете се, че светът през очите ви на възрастен изглежда доста по различно, отколкото е изглеждал през детския ви поглед. Ако тогава сте наблюдавали събитията от височината на бебешката си количка, понастоящем сте доста над тези неща, така да се каже. Вероятно храната, която сте консумирали е била доста по-различна, а нищо чудно да сте живяли на съвсем друго място. Е, при това положение звучи правдоподобно драстичната промяна в перспективата да проваля опитите ни за реминисценция.
Добави коментар