Лягаме късно, ставаме рано. На излизане от нас заключваме вратата. Обаче после изведнъж се сепваме: "Абе, аз заключих ли вратата?". След което започваме да се обвиняваме, че вършим нещата напълно механично. И най-накрая стигаме до заключението: "Трябва ми почивка" или "Напълно съм откачил... Превърнал съм се в робот!". Аз обаче вярвам, че човек може да извлече някои ползи от противната на всички роботизация, която начинът ни на живот налага.
Хубавото на машините е, че могат да се програмират. Някои от тях рушат, други съграждат, а трети са напълно безполезни. При всички положения обаче, за разлика от хората, те изпълняват точно зададените им команди, без да се изморяват. Само отвреме-навреме се развалят. Те не се колебаят, не се замислят, не съжаляват. Просто правят всичко безотказно.
inm.comТогава... можем ли и ние да се програмираме за изпълнението на разни задачи, учейки се от машините? Целта, която вероятно
бихме гонили, е да изпълняваме по-лесно дейности, които в ежедневието ни се струват трудноизпълними или затормозяващи.
Работата, която не ни се върши: навикът помага. Напълно ни е писнало от ходенето на работа и обичаме само един ден от седмицата – петък срещу събота (а отвреме на време – и събота срещу неделя). Ходенето на работа, което се случва от прилично дълго време обаче, колкото и изтощително да е, е вече навик.
А навикът помага да вършим работата си, горе-долу, като машини. Всеки ден ние знаем как да намираме необходимата за работата ни информация. Всеки ден използваме познатите ни компютърни програми или ръчни схеми. Всеки ден срещаме старите си клиенти, колеги, шефове и т.н.
Опитни сме, и това е чудесно. На работа старите андроиди се справят доста по-добре от свежите новобранци, нали? Но ако роботчето в нас се натъкне на предизвикателство, с каквото не му се е налагало да се сблъска на работното място? Е, това може да накара машината да поцикли, но и ще я предизвика да опита всичко, на което е способна, за да се справи с проблема.
Възгледите на един човек за (не)откраднатата почивка. Онзи ден установих за себе си, че мога да се "включвам" и "изключвам", когато си пожелая. Пътувах, прегърната с останалите хора в любимия си автобус и присъствието на всеки един спътник беше буквално осезаемо. Въздухът беше стандартно застоял. Сигурно ще си помислите: "Голяма кочина е било пак в градския" и... наистина си беше кочина.
Цялата смущаваща атмосфера в автобуса! Борбата за места, гневните погледи, породеното нетърпение и нервност, кълбата нерви, отегчението. Затворих очи и поех дълбоко въздух.
Наложих си и просто не гледах. Знаете как е – като затвориш очи много хубаво, преставаш и да чуваш. Може би някой ми е отмъкнал мястото под носа, но аз гледах през "пердето". Съсредоточена бях във вътрешната си мисъл за сладко отпускане и нехайно въргаляне из някакви планински поляни. Беше страхотно, а си го извоювах само с избора на една правилна програма от менюто.
Беше съвсем наложително да си седя със затворени очи, за да докажа на себе си, че човекът може да бъде не само работна, но и релаксираща машина. Почивката може да се програмира – също, както и работният процес. Защото, когато човек насъбере роботна инерция, той има право да я разпределя еднакво между своята работа и почивката си. Пък, ако и това не стане, опитваш нещо друго – важното е да не се предаваш.
*Keep walking - Продължавай напред (букв. от англ. ез., бел. ред.)
Добави коментар