Имам една любима песен, от която цялото ми тяло изпада във физиологичен възторг. Мислех да ви я пусна, но съм сигурен, че вие също разполагате с ваша си такава. Тя звучи доста по-различно от моята, но за сметка на това ви кара да се чувствате по същия начин – пулсът ви се учестява, зениците се разширяват, телесната ви температура се покачва, а кръвта ви се пренасочва към крайниците, които неконтролируемо потропват в такт. Малкият ви мозък, който дирижира всичките ви движения, става много по-активен. Цялата ви нервна система се къпе в допамин и чувствате как косата ви по тила настръхва, а по гръбнака ви полазва електричество.
Това е, ако попадате в онези 50%, които потръпват от музика. Науката показва, че този феномен се дължи на един от древните механизми за доставяне на удоволствие в главата, при който има нахлуване на допамин в ресницестото тяло (стриатума). Това е част от предния мозък, която се възбужда от хубави неща като пристрастеността към разни субстанции, чувства като мотивация и възнаграждение. Тоест, в това отношение музиката не се различава особено от секса, хазарта и бирения фъстък... примерно.
Интересно е, че нивата на допамин могат да достигнат пикови равнища няколко секунди преди настъпването на потенциално разтърсващия момент в песента. Това е, защото мозъкът ви е особено добър слушател и на тази база предсказва какво предстои да се случи в композицията.
Но тъй като музиката е подла и непредсказуема твар, може да мине известно време преди да награди мозъка с дългоочакваната част. Колкото по-голямо е задържането, толкова по-силна е тръпката след това. Мъжете могат да си направят съответната аналогия със секса, при жените няма как да знам какво е положението.
Хубавото е, че музикалната тръпка може да бъде изживяна, независимо от жанра – затова не се тръшкайте, че сте фенове на Чайковски, а не на Рони Сайз, да речем. Учените твърдят, че в случая от значение е не толкова стилът, колкото структурата на парчето. Обикновено настръхването настъпва тогава, когато има някакъв контраст – включване на нов инструмент, рязка промяна на такта, заглъхване или усилване на звука. И въпреки това, тръпката е най-голяма, когато знаем какво следва. Бъдат ли удовлетворени нашите очаквания по отношение на песента, тогава едно ядро от базални ганглии (честно казано, и аз не знам за какво пиша в момента), наречено нуклеус акумбенс, се активира. Версия за нормални хора: познатите ви песни са с по-голям разтърсващ потенциал.
Друг екип от учени пък е демонстрирал, че хората, които са по-отворени към новите изживявания, са с по-голяма вероятност да изпитат тръпка от музикално естество. А случи ли се тези хора да са музиканти, тогава шансът нараства неимоверно.
Надявам се с това да съм успял да отговоря на някои въпроси или поне да съм предизвикал възникването на няколко нови. Тях можете да зададете на фен-страницата ни, а пък аз ще се опитам да прочета какво пише из интернет по темата и да ви го преразкажа тук :)
Добави коментар