Александра Накова: „Изкуство е да се бориш”

Александра Накова е една от българските надежди по самбо. На 23 г. има зад гърба си два бронзови медала на европейски първенства, два бронзови – на световни и множество медали и отличия на републиканските състезания. Освен, че е успешен състезател по самбо, тя е и сред най-добрите български джудистки – отново със златни постижения. На фона на спортните си прояви тренира деца, за да им предаде своите шампионски умения. Тя се занимава с бойни спортове от 10-годишна и споделя какво мисли за спорта и детството, за чувството да си сред най-добрите в световния боен елит и за изкуството на борбата.

Как прекара лятото?

Юли месец беше подготовка – бяхме на универсиада в Русия, Казан. Универсиадата, всъщност, е като олимпиада за студенти. Понеже много хора не знаят какво означава универсиада – прави се на 4 години и почти всички спортове участват. Тя се провежда в световен мащаб и на последната участваха над 100 държави. Беше много голям форум, бяхме в олимпийско село. Специално за това състезание бяха направили около 30 нови зали. Състезанието беше много хубаво, много добре подготвено. След това се върнахме, имахме кратка почивка и сега - отново тренировки.Александра Накова

За какво тренирате в момента, какво предстои?

Скоро нищо не предстои, но за един състезател е много важно целогодишно да си поддържа формата, защото ако 3 месеца не влизаш в залата и не се подготвяш, след това постиженията ти рязко слизат надолу.

Преди състезание по-интензивни ли са тренировките, с какво се отличават от останалите през годината?

По-интензивно е приготовлението, особено една седмица преди състезанието, но по-особеното при нас е, че имаме категории и повечето състезатели свалят килограми, което е трудната част.

Поддържаш ли някаква диета и каква е тя?

Да, почти постоянно. Понеже обичам да си хапвам и като кача 2-3 кг после трябва да се започва отново по-затегнат режим. Диетата е гладна стачка. Това не е много полезно, ама като не си си разпределил килограмите във времето правилно, последните дни преди състезание си се гладува истински. По принцип в самбото кантарът е един ден преди състезанието и имаш цяла вечер до сутринта време, в което да се възстановиш. Като цяло организмът привиква, но чудото е 2-3 часа преди състезание. И трябва за тези часове да се възстановиш, да си набавиш нужната храна, вода и калории.

Как реши да се занимаваш с тези видове спорт?

Моята майка имаше колега, който записа синовете си на джудо и един ден ме попита дали искам да отида в залата да видя дали ще ми хареса. Аз казах "Ами добре, защо не?” и тогава се записах, много ми хареса, реших, че това е моят спорт и оттогава не съм спирала.

А защо точно самбо и джудо, а не друго бойно изкуство?

Преди това идеята беше да ме запишат на фехтовка. Само че се оказа, че съм дюстабанлия и нямам възможност да се запиша. Но съм много щастлива, защото съм сигурна, че там нямаше да постигна това, което съм, в този спорт. По никакъв начин не съжалявам.

С какво се отличават от другите бойни спортове самбото и джудото и каква е приликата между двете?

Джудото е японски боен спорт и си е цяло изкуство. Това е вид борба, екипировката е кимоно. Има колани, на които след като изкараш изпит, се сменя цветът и се вдига нивото. Има кю дан система, която започва с бял колан, после жълт, зелен и т. н. Самбото пък е руски боен спорт. В бившите съветски републики военните са го използвали за самозащита без оръжия. Заимствано е от борба и от джудо. През годините в самбото са се изчистили тези техники, които могат да причинят по-големи травми и контузии. По-късно са започнали да се провеждат състезания в Русия. От тогава самбото се популяризира. Разликата между джудо и самбо е, че в джудото нямаш право да атакуваш противника в краката с ръце, а в самбото имаш право. В самбото има по-голяма свобода на прилаганите техники. И екипировката е различна – на самбо сме с червени или сини куртки, къси панталонки и самбовки.

Кое ти е по-присърце – джудо или самбо?

Може би си имам малко повече симпатии към самбото. Повече подготовка имам, а и повече победи. Самата игра на мен ми е по-удобна и ми харесва повече.

Изкуство ли е да се биеш?

Да, изкуство е. Първо, защото ние не се бием, а се борим. И е изкуство, защото няма нищо пошло и грозно в тези два спорта. Защото освен, че ти се бориш, трябва да вкараш страшно много разум и тактика в тези срещи.

При тренировките с децата, освен на физически умения, наблягате ли и на психологически аспект?

Това е задължително, да. Аз се опитвам да ги науча, че не трябва да се страхуват и винаги трябва да излизат със самочувствие, независимо дали е на тепиха или татамито. В залата има един надпис "не мога”, който е задраскан. От моята треньорка съм научила, че срещу теб стои един човек, същият като теб – с две ръце, с два крака, с една глава и не трябва да мислиш, че те превъзхожда с каквото и да било. Психиката оказва много голямо влияние в нашия спорт.

Разкажи за победите си. Кога започнаха да се случват?

Пуснаха ни на състезание 3 месеца след като бяхме почнали да тренираме и аз станах трета на републиканско първенство. След това станах втора и оттогава 1-2 първенства не съм взела.

Каква е тръпката да знаеш, че си победител?

Оценява ти се трудът по някакъв начин. Като знаеш, че си вложил всичко от себе си, чувството е супер, не знам как да го опиша. Удовлетворен си от себе си. Никой не обича да губи, всеки обича да е победител.

А когато загубиш?

Трябва да се научиш, че както печелиш, така се случва понякога и да загубиш. Обаче времето минава и трябва отново да започнеш да работиш без да мислиш за тази загуба. Казваш си, че другия път няма да я допускаш и работиш още по-усилено.

На какво/кого дължиш успехите си, освен на упоритостта?

Освен на моя труд, на моята треньорка, защото в крайна сметка не работя сама. Тя ме е научила на най-важните неща в спорта. Много е общо – треньорите, семейството и приятелите – те са хората, които са ти в ежедневието и те амбицират да продължаваш.

А гаджето?

Той също е джудист.

Тъкмо щях да те питам дали го биеш много, като имате разногласия...

Няма как да го бия. А и не решаваме така проблемите. Всъщност, първото нещо, на което са ни научили, е, че всичко е с цел спорт и състезание и не трябва да го прилагаме в живота.

Имала ли си травми от спорта?

Един път си счупих ръката и няколко пъти усукани и разтегнати връзки по ставите. Но като цяло не са толкова много.

Какво ти дава спортът, освен всички тези емоции?

Спортът ме научи да съм сериозна и отговорна към всяко едно нещо, с което се заема. Спортът те прави по-силен, не само физически. Не закъсняваш, а когато кажеш, че ще правиш нещо, го правиш на 100%. Това се учи от залата.

Как би накарала хората да спортуват?

Когато започнах да тренирам, имаше страшно много деца, по залите беше пълно. Сега всички са на компютъра, дори не виждам да ходят да си играят зад блока. Не бива да се губи спортната култура. Но определено е много по-трудно сега да намериш деца, които да се отдават на спорта.

Лесно ли се работи с децата в залата?

Да, изпълнителни са, няма проблеми. Но това са деца, които са решили, че искат да тренират и го правят на 100%. По-трудната част е да ги изградиш като характери. Работата с тях е нещо, което съм искала, и съм постигнала. Много ме зареждат.

Вярно ли е, че имате в детския отбор предимно момичета?

Да, не знам защо, но момиченцата стават по-настоятелни за такива спортове и имат много добри постижения.

Чувстваш ли се доволна от постигнатото?

Човек винаги иска още нещо, каквото и да е постигнал. Мечтата ми винаги е била да съм на върха на европейско или на световно първенство. Но сега са ми на първо място децата. Достатъчно съм била състезател и мисля, че е време да предам това, което знам и мога.Александра Накова