Константин Паскалев-Тути: Спортът балансира човека

Константин Паскалев, по-известен като Тути, е програмист, но на пръв поглед изобщо не прилича на такъв :) 32-годишният софиянец вече 16 години се занимава с фитнес и бодибилдинг и само за 5 години професионално трениране спечели серия призове на различни състезания по културизъм. От миналия ноември Тути може да се похвали и с титлата "Абсолютен световен шампион по културизъм", която за първи път се печели от българин, при това – със смазваща преднина.

През април атлетът се включи и в кампанията "Спортувай, България!", с която колегите от Sportuvai.bg популяризираха физическата активност из страната ни. Тути спретна една смазваща тренировка на Боян и Сашо, която им причини запомняща се мускулна треска ;)

Едва месец по-късно двамата успяха да преодолеят болезнените спомени и се престрашиха да се срещнат отново с културиста за кратко интервю.

Здравей, Тути! Я кажи, откъде идва този прякор?

Идва буквално от родилния дом. Родителите ми са решили така да ми викат още тогава и така си остана. До такава степен съм свикнал с него, че когато отида на състезание, специално слушам за името Константин. Дори празника "Св. Константин и Елена” не го асоциирам с името си, а се е случвало изобщо да не реагирам, ако някой се обърне към мен по име. 32 години вече съм Тути.

От колко време тренираш?

Обичам да спортувам. От 5-6 годишен играех футбол по няколко часа навън. След като станах на 14, започнах да се занимавам с плуване, 2-3 години. Отделно, вкъщи все правех лицеви опори, вдигах гири. От малък обичам спорта.

А какво те запали в началото?

Ярък детски спомен ми е изрезка от списание, подарена от приятел на родителите ми, на която Боб Парис позира. Впоследствие осъзнах и разбрах, че той е културист, че е едно от големите имена в този спорт, истинска легенда, и че стойката, която е заел, се нарича поза. Тогава още нищо не разбирах, но ми направи силно впечатление как изглежда той, и създадох естетическата си представа как трябва да изглежда един мъж. Това стана моят идеал и в даден момент от живота си реших и аз да изглеждам така.

На фитнес отидох за първи път в девети клас. Всички мои съученици ходеха да тренират в една от първите зали в София. Покрай тях отидох и аз и до ден днешен не съм излизал от залите. А тогава времената и условията бяха други. Залата беше една барака до колодрума в Борисовата градина и се тренираше на ръчно направени уреди.

Личен архив Константин Паскалев-ТутиКолко години ти отне да станеш световен шампион?

Стажът ми в залата е 16 години без прекъсване, а последните 5 са сериозно професионално трениране. Тогава, преди 5 години, се зароди интересът към състезателната форма на фитнеса – културизма. Новата категория "Класически културизъм” проповядваше балансираната и хармонична физика, и това ме провокира да започна да се занимавам професионално.

Има ли упражнение, което не обичаш, но въпреки това правиш, защото знаеш, че е важно за теб?

В началото, когато тренирах като хоби, имаше упражнения, които съм си позволявал да пропусна, защото не са ми доставяли такова удоволствие. Най-досадни ми бяха упражненията за краката, но на мен долните крайници поначало са ми развити от футбола. Откакто се състезавам обаче, се научих, че не трябва да имаш любимо и нелюбимо упражнение.

Ти си абсолютен световен шампион. В кой момент се почувства сигурен в себе си да атакуваш титлата?

Всичко се разви в градация. На първото си състезание изобщо станах републикански шампион на България, след което се явих на Балканиада. Тогава се зароди и апетитът за успехи. На първото ми Европейско първенство станах четвърти, след което станах четвърти и на Световното.

След успехите се видя потенциалът за атакуване на европейската и световна титла. За съжаление, следващите три години бях вице европейски шампион. Все пак този спорт, също като фигурното пързаляне и художествената гимнастика, е субективен и всичко зависи от съдийските решения. В културизма има сериозни интереси и, когато си малък, никой не ти обръща внимание.

Всичко това се промени, когато спечелих европейска титла на първото голямо състезание, проведено в България. Последва победа в "Арнолд Класик" в Мадрид, Испания, на първото му издание извън САЩ. Станах първия българин, спечелил този престижен турнир, като победих бивши европейски и световни шампиони. Тогава влязох в полезрението на съдиите и единственото нещо, което трябваше да направя, беше да задържа и подобря формата си през следващите месеци до Световното.

Там, освен световен шампион, станах и абсолютен световен шампион: победителите във всички категории се явяват накрая в една и се избира най-добрият измежду тях. След достигането на този най-висок връх в кариерата ми взех, заедно с екипа си, трудното решение да се оттегля, докато съм на върха.

Като стана дума за екипа, това са треньорът ми д-р Данаил Генев, мениджърът на тима Димитрия Фурнаджиева, както и приятелката ми Николая и сестра ми Боряна, които са дясната и лявата ми ръка :) Решението беше трудно, но това е условието да сбъднем друга мечта: да си построим дом и да създадем семейство.

В този ред на мисли, как се съчетават тренировките с професионалният и личния живот? Има ли голям губещ заради големият спорт?

Никога не съм спирал да работя. Първо, за да финансирам подготовката си, защото една състезателна години излиза около 30-40 000 лева. Второ, за да подпомагам с каквото мога дейността на фирмата.

Губещи са били всички по малко. Освен личните жертви, които съм правил, всички близки хора около мен, семейство и приятели, са страдали заради състезателната ми кариера. Колегите също усетиха тренировъчния процес, защото около два месеца годишно ми се налагаше да отсъствам, а през останалото време работех на облекчено работно време, като дори ми спестиха пътуванията из страната, за да мога да тренирам тук. Изключително съм им благодарен и сега вече ще мога да им се реванширам.

А помага ли държавата?

Не! Подготовката на един състезател е прекалено скъпа и трябват или спонсори, или сам да се финансираш. А създаването на шампион не става за една година. Помощта на държавата се изразява в раздаването на едни награди, ако евентуално станеш европейски или световен шампион. Това е. Ако няма титли, няма и помощ.

Личен архив Константин Паскалев-Тути

Какво би променил, ако имаше тази възможност?

Според мен, последните две години, откакто имаме нов президент на федерацията – Александър Сталийски, нещата тръгнаха в положителна насока. Построи се залата в Дианабад, чиято цел е да доближи нас, като състезатели, до трениращите хора и да се даде по-голяма гласност на спорта. Трябва обаче да се организират повече семинари и лекции, на които да се канят всякакви хора, дори родители, за да се запознаят с нашия спорт, да се научат какви са основите на правилното хранене, на правилното възстановяване и т.н.

Наистина се работи в правилната посока, но за съжаление нещата стават бавно и скъпо. Според мен, ролята на държавата е да се правят кампании, подобна на "Спортувай, България!", за да се популяризира спортът изобщо. Така повече хора ще влязат и във фитнес залите, което ще доведе до повече приходи и развитие на този популярен в световен мащаб спорт.

Задължителният въпрос за хранителните добавки: имат ли място при тези, които спортуват за удоволствие и здраве?

Не само имат, те са задължителни. Човешкото тяло може да издържа само на храна, когато не се тормози с допълнителна физическа активност. Всеки, който е решил да се занимава със спорт, т.е. физическо натоварване, е длъжен да помисли за хранителните си навици, за да посрещне повишената нужда от енергия. Отделно, според целите и възможностите си, може да се приемат от 2-3 до 20-30 добавки. Като някакъв минимум може да се има предвид добавянето на мултивитамини, но като цяло приемането на добавки е задължително.

Личен архив Константин Паскалев-ТутиПостигнал си много с постоянство и упоритост, и създаваш усещането за уравновесен човек. Има ли нещо, което те изкарва извън релси?

Не, твърдо не. Изключително спокоен и балансиран човек съм. Знам възможностите си, знам и слабите си страни и постоянно търся начини да ги отстранявам. Винаги съм бил наясно със себе си: какво мога и не мога, какво искам или не искам.

Дразнят ме неща като немарливостта и липсата на желание у хората. Репликите "не мога" и "не искам" съм си ги забранил и не обичам, когато другите ги ползват. Опитвам се да променям хората около мен в тази посока.

Сега след прекратяването на състезателния културизъм само програмирането ли остава?

Програмирането е до 6 часа. След това подготвям дечица с уроци по математика за матурите и за кандидатстване. Това е другата ми сериозна задача, която пък е много отговорна.

След 9:30 отивам в залата. И така пет пъти седмично тренирам.

Какво дава спортът на хората?

Човек, който не спортува, е половин човек. Тялото е дом, в който живее същността му. Не може да се развиваш само интелектуално и професионално и да занемариш с лека ръка обвивката си.

Моето интелектуално развитие винаги е вървяло ръка за ръка с физическото ми развитие. Не е разумно да се изпада само в едната или в другата крайност. Когато човек прекарва почти цял ден на стол, в офиса, в колата, вкъщи, е нужно да отдели поне час-час и половина за себе си. Когато тялото е тонизирано и силно, това се отразява и на психиката на човека, има баланс.